Тревожността като проблем.
Тревожността е едно от честите психически състояния, обект на консултативна или психотерапевтична помощ, а като симптом и нозологична единица – на психиатричната помощ. Проявява се както в нормалната психодинамика, така и като психопаталогично невротично разтройство. Счита се, че умерената тревога има адаптираща функция, тъй като подготвя организма да посрещне евентуални опасности. В малки стойности тя може да бъде полезна като фактор на мотивация и стимулатор на необходими за психиката защити.
В някои случаи тревогата се преживява като продължително напрегнато очакване и страх от неизвестността, като болезнена реакция спрямо обичайни или незначителни дразнители. Тогава човек е изцяло обладан от тревожни мисли, силно уплашен, уязвим и безпомощен. В зависимост от типа нервна дейност, характера и миналия опит той реагира различно, но най-вече с намаляване на активността и отдаване на стенични преживявания. Много често тревогата се генерализира и активира от все повече ситуации и дразнители. Става привичен начин за реагиране на всякакви промени, дори и такива, незасягащи пряко личността. Превръща се в повече или по-малко устойчива характеристика, черта на характера, доминираща психичния живот. Собствените опити за справяне или помощта от близките често се оказват недостатъчни и тревогата се превръща в психически проблем.
В психиатрията се среща понятието панически разтройства (атаки) като епизоди на силна тревожност и интензивен страх, че нещо лошо ще се случи. Те се обективират в най-близки хора и ситуации, като имат сравнително малка продължителност. По-честата им поява създава възможност за хронифициране и оформяне на продължителни депресивни епизоди.
Връзката тревожност-депресия в някои случаи е твърде изявена, което създава психодиагностични трудности. Приема се, че депресията е по-тежко и продължително афективно разтройство на психотична или непсихотична основа, в което тревожността може да присъства като симптом. Съществува т. нар. посталкохолна депресия, в която страхово-тревожните преживявания са водещи.
Страхът.
При определяне на тревожността се използва понятието страх. Това създава предпоставки за тяхното объркване. Страхът като емоция присъства в тревогата, но за разлика от нея той винаги има определен обект – лице, предмет, ситуация. Счита се, че има съхраняваща индивида функция и че човек без никакъв страх е уязвим.
Става дума за нормалния страх от реални опастности, а не за невротичните, въображаеми или фобийни страхове, които са паталогични и сами по себе си са отделен проблем. Известно е също така, че в стремежа си да се освободи от мъчителната тревога, човек я обективира в някакъв конкретен страх (изпит, медицинско изследване, соматично усещане, отношение). Несъзнателният механизъм на подобна инверсия се основава на убеждението, че това, което е видимо и определено може да бъде контролирано и избягвано.
При тревожните личности обаче страховете се сменят, като нивото на тревожност се запазва или увеличава. Интересно е, че различни ситуации могат да се обективират в един и същ страх, обслужвайки тревожната нагласа. Известен е примерът с майката, която се безпокояла тогава, когато детето й имало и когато нямало повишена температура. В съдържателен план поводите за тревога се сменят, като след отпадането на един той се замества с друг. Най-често са свързани с физическо здраве, близките хора и житейското благополучие.
Тревожният човек във всяка ситуация вижда първо или единствено заплахата, негативното, възможната несполука или страдание. Тъй като настоящето го плаши, търси спасение в миналото или бъдещето, като се отнася избирателно към фактите и прогнозите.
Дори и благоприятни минали ситуации търси възможния негативен изход: „какво ли щеше да стане, ако…?“, и го преживява като реално случило се. Към бъдещето често се отнасят с тревожни очаквания от лични неприятности: „ще остарея, ще погрознея, ще се разболея“, до глобални нещастия (войни, финансови кризи, природни катастрофи) и ги преживяват също като реални.
Собствената воля и интелект, както и подкрепата на близките в повечето случаи се оказват недостатъчни за преодоляване на тревожните състояния, поради което се налага специализирана медицинска или психотерапевтична помощ.
Помощта.
Днес съществуват ефикасни медикаменти (аксиолитици от бензодиазепиновата група), които намаляват остротата на тревожните състояния, особенно при панически кризи. Временният им ефект обаче предполага продължителност на приемане, което води до десенсибилизация и необходимост от увеличаване на дозите.
От друга страна, всички те предизвикват привикване, психическа и физическа зависимост. Следва да се отбележи, че медикаментозното лечение не променя психическите структури и механизми, стоящи в основата на тревожността. Когнитивните схеми, социален опит, несъзнателни импулси и ценностни нагласи подлежат най-вече на психологическо въздействие, което се реализира чрез професионалнонасочена консултативна и психотерапевтична помощ.
Значителна част от тревогите се предизвикват от социални ситуации. В случаите, когато не почиват на реални страхове, а на нереално усещане за опасност, говорим за социална тревожност. Умереното й присъствие в емоционалния живот на хората е нормално и е признак на социализираност. Има контролиращо и стимулиращо значение за човека. В този смисъл тя е полезна с оглед спазването на необходими правила и ефективност на социалните взаимодействия.
Така например умерената тревога преди говорене пред аудитория (един от силните страхове при много хора), среща с непознат или интервю за работа е полезна, защото мобилизира организма и помага за по-добро справяне в ситуацията. В случаите обаче, когато тревогата е голяма, се явява препядстващ социалната презентация и ефективност фактор. Прекомерният страх човек да не се провали или да не стане за присмех, води до объркване на мисълта, неспособност за концентрация, проблеми с паметта, както и редица психовегетативни промени (изчервяване, тремор, пресекване на гласа.)
Те пречат на способността за адекватно държание и себеизява. Последиците засилват социалната тревожност, която може да се прояви в относително прости или ординарни ситуации. В отделни случаи може да е толкова силна, че човек да изпитва страх от общуване въобще, поради което да избягва всякакви социални ситуации. Тогава говорим за социална фобия, която пречи на обичайните дейности, на нормалното съществуване и също налага специализирана помощ.
Ако имате нужда от подкрепа или консултиране, може да ми пишете във формата за контакт – тук.
Клиентите, които се обръщат към мен най-често го правят, защото твърде дълго са се съгласявали и пренебрегвали себе си в името на токсични взаимоотношения, в които главно те са били отдаващите и ангажираните. Съответно са получавали много малко и към момента на нашата съвместна работа се чувстват ограбени, наранени и огорчени. На първо място успяваме да намерим себеуважението към тях самите. Това все повече им помага да се свържат със своите ценности, да се научат да отстояват своите граници. Умението да защитават себе си и да не правят всичко и на всяка цена, им помага да задържат партньор в живота си.
=====================================================================
Източник: „Теория и практика на Психологическото Консултиране.“ – 2014г. – ВТУ „Св. Св Кирил и Методий“ – проф. Минко Хаджийски
=====================================================================