„Параноидният главорез“
Нека разгледаме примера на Тони – счетоводител на 30 години. Когато започнах работа с него, бях впечатлен от начина му да върви с ръцете на няколко инча от тялото, сякаш винаги беше готов да се защитава. В началото на всяка сесия той се взираше продължително в мен с нещо като рентгенов поглед, който леко ме смущаваше. В какво се опитваше да се увери?
Тони беше израсъл в студена семейна среда. Баща му бил бизнесмен, загрижен повече за компанията си, отколкото за децата си. В ранното си юношество Тони изпитвал доста силна агресия към него, чувствал се отговорен за инфаркта му. Майка му имала непредвидими промени в настроението: понякога била топла и внимателна, но често ставала студена и безразлична. Тони се научил постоянно да е нащрек, готов за всякакви изненади.
Терапията с него вървеше бавно. В продължение на дълго време той ми разказваше само за дребните неща, които са се случили в живота му, без никакъв проблясък на емоция. От време на време питаше дали работата ни ще свърши скоро. След няколко месеца упорито блъскане Тони сънува следния сън:
„Бях в зарзаватчийнщата на ъгъла, търсейки нещо по рафтовете. Като гръм от ясно небе въоръжен с пушка мъж влетя в магазина, за да го ограби. Изглеждаше нервен и бдителен, всъщност доста параноиден. Мислех си, че мога да го обезвредя, като го ударя по врата, но това щеше да е и много рисковано. Затова реших да играя на сигурно и да не правя нищо. Тогава мъжът, който стоеше до мен, се раздвижи. Крадецът се завъртя на пети и го застреля. В този момент приятелката ми влезе в магазина, изобщо не съзнавайки какво става. Исках да я предпазя. Не исках тя да прави нищо, за да обезоръжи крадеца. Сигнализирах й да дойде при мен и легнах върху нея“
Когато го попитах какво е мислил, Тони описа крадеца като най-лошия тип главорез – той бил не само нервен и параноичен, но и очевиден психопат, който хладнокръвно би убил, без да му мигне окото. Тони беше горд, че е спасил собствената си кожа, като е отказал да се забърква. Когато предположих, че крадецът може би е част от него, с която е загубил контакт, той категорично го отрече. Кой иска да се види като психопат? Тони твърдеше, че моята интерпретация не отдава дължимото на собственото му поведение в съня: направил е това, което е трябвало да се направи, като е уважил правилата на суперегото си! Обясних, че точно в това е проблемът – за кой ли път той е направил „това, което трябва да се направи“. Толкова силно се е „идентифицирал“ със суперегото си, че спонтанността му беше напълно промита. Предположих, че отказът му да атакува крадеца, да го докосне или конфронтира може би символизира неговия начин да избягва контакт със собствената си враждебност. Това избягване го откъсва от всички положителни сили на агресивността му. Затова и анализата беше изпаднала в стагнация.
Обясних на Тони, че безсъзнателният му начин да се справя с вътрешния си гняв е да го проектира навън върху другите. Той вървеше през живота непрестанно нащрек, внимателно изследвайки всеки, когото среща. Истинският параноиден, нервен герой е той и експлозиите на агресия, от които се страхуваше, са фактически неговите собствени. Изказах предположението, че да осъществи допир с потиснатото си насилие е единственият начин, по който би могъл да избяга от модела на параноидна бдителност, която изсмукваше жизнената му енергия.
Посочих момента в съня му, когато ляга върху приятелката си, предпазвайки едновременно себе си и нея. Не е искал тя да влезе в контакт с неговата враждебност или да я задейства посредством някакво поведение в съня – или в истинския живот чрез притесняващите си въпроси или интуиции. Ситуацията с приятелката му беше проблемна. От две години Тони я „мотаеше“ – не желаейки нито да живее с нея, нито да прекратят връзката си. Предложих му да приеме психопата от съня като начин да открие смелостта да убие взаимоотношението или да преодолее двоуменията си и да влезе в него напълно.
„Тигърът с нежна кожа“
Роджър ни осигурява още един пример за задържането на гнева вътре в себе си. Пенсиониран и прехвърлил 60-те, той имал много успешна кариера като бизнесмен. Беше приятен човек, който лесно разцъфва в усмивка. Показателен детайл за него обаче незабавно улови вниманието ми – начинът, по който се здрависваше. Той протягаше ръка напред като за поздрав, но фактически никога не стискаше ръката ми. Беше жест на необвързване, в който не даваше нищо от себе си. След като го осъзна обаче, започна да се здрависва по-приятелски. Бащата на Роджър бил изключително изискващ и авторитарен. Смятал, че Роджър не го бива за нищо. Бил истински тиранин с децата си и с подчиняващата се, депресивна съпруга. Майка му един ден го оставила в магазина, просто забравяйки, че го е взела със себе си. Като начин да оцелее и да предотврати изоставянето, Роджър изградил приветлива, усмихваща се броня около себе си. Започна терапия заради сексуална импотентност. Ето един от първите сънища, за които ми разказа:
„Бях в една виличка в гората, обсъждайки с мой колега какво трябва да правим, за да се защитим от тигър, който се спотайваше в околността. Колегата ми реши да излезе и да намери тигъра, а пък аз – да взема вила за сено от мазето. Бях убеден, че с нея ще успея да държа тигъра на разстояние. Погледнах през прозореца и видях кучето да стои напълно неподвижно, вцепенено от нещо, което е видяло. Беше тигърът – много по-голям, отколкото мислехме, добре нахранен и видимо много мек на пипане. Движеше се към бараката. Чудех се какво, по дяволите, трябва да направя. “
За сънуващия мекотата на тигровата кожа извиква спомена за нежната кожа на жена му. Обясних на Роджър, както бях направил и с Тони, че вероятно се опитваше да защити себе си от собствената си жестокост, от тигъра вътре в себе си. Проектира това върху жена си, от чиито негативни преценки се страхува. Неподвижното куче вероятно означава неговият проблем с импотентността. Свързах тези проблеми със свирепите, враждебни чувства на Роджър към жена му. Той се страхуваше, че ще бъде погълнат от нея, но в действителност го беше страх да не бъде атакуван от собствената си вътрешна агресия.
Сънищата на Тони и на Роджър имат общи елементи: и двамата са уплашени да не бъдат убити в резултат от влизането в контакт с агресивната част от себе си. В известен смисъл страхът им е напълно легитимен, тъй като те наистина не могат да излязат незасегнати от контакта с потиснатата си враждебност. Това извежда на преден план съществен психологически факт: структурата на егото се променя от отношенията му с безсъзнателните измерения на Аза. Ако признаем и приемем убиеца или разярения звяр в себе си, дълбоко емоционалното преживяване на това признание ще модифицира съзнателните ни нагласи – ще се променим като хора. Тъжната истина е, че макар да проповядваме промяната, фактически се борим срещу нея с всички сили, защото тя често ни се струва заплашителна. В това отношение Мари-Луиз фон Франц посочва, че „новото“ често навлиза в живота ни отляво. (Латинската дума за ляво е зловещо, зло-кобно. Обновлението често първоначално изглежда като нещо злокобно.)
„Мерзавецът, който смърди на чесън“
В действителност често се държим така, сякаш елементите, които отказваме да признаем в личността си, не съществуват. Признаваме, че безсъзнателното е живо, но не признаваме, че потиснатите ни емоции откриват заобиколни канали, за да се изразят. Преживяванията на Пол осигуряват добра илюстрация на темата.
Пол беше на 40 години, когато започна терапия. Майка му и баща му притежавали относително добри родителски умения. Баща му бил горд с жена си и работел усилено върху професионалната си кариера — бил типът на „доброто момче“. Майката на Пол произхождала от заможно семейство, което я отхвърлило, защото ги разочаровала с избора на съпруг. Родителите на Пол имали три деца и макар че нещата тръгнали гладко за семейството, трагедията се спотайвала в очакване.
Когато Пол бил на три години, семейната къща била напълно разрушена от пожар и това ги оставило в крайна бедност. Наложило се да се стеснят и да живеят в гарсониера -родителите спели на пода, най-малкото дете — на масата, а другите две — по столовете. През деня предната част на стаята служела и като кабинет на бащата.
Най-трагичното последствие от тази случка било, че майката на Пол потънала в дълбока депресия. Тя, която преди това прекарвала целия ден, пеейки като чучулига, шиейки за децата си, гордеейки се, че са чисти и добре облечени, сега започнала да оставя всичко да се разпада. Децата трябвало да положат крайни усилия да се адаптират и вече не можели да познаят себе си в тъмното огледало на майка си. Следващата година Пол бил изпратен в училище-пансион, ръководено от монахини, които поддържали дисциплината с всички средства. Когато майка му не ходела да го види, монахините му казвали, че това е, защото не е бил достатъчно добър. Следователно той дълбоко потискал всичките си агресивни склонности, задушавал гнева си, че е изоставен, и се опитвал да се адаптира към новото си, враждебно обкръжение.
Тъй като бил интелигентен, се справял много добре в училище. Имат обаче невероятни трудности по-късно при адаптирането си към работната среда. По време на терапията загуби две важни работни места. Просто не успяваше да работи пълноценно. Липсата на любов в детството му и чувствата му на гняв и отхвърляне от тези ранни години го бяха накарали отчаяно да търси емоционално признаване на работното място и това отчаяние го беше направило непопулярен в работата. Можеше да работи само ако се чувстваше обичан, но увереността и уважението, от които се нуждаеше, можеше да спечели единствено след като докаже компетентността си.
Един детайл от началото на сесиите на Пол с мен, който не успявах да адресирам в момента на появата му, в крайна сметка ни доведе до въпросите на потиснатата агресия и индиректните начини, по които тя намира израз. По време на ранната фаза на терапията си Пол вонеше на чесън и когато напускаше кабинета ми, трябваше да отварям прозорците, за да се отърва от миризмата. Тогава избягвах да говоря с него за това. Един негов сън най-накрая прочисти въздуха:„Показвах апартамента си на едно момиче. Там имаше майка-скункс1, която обесваше бебетата си върху дрехите на всеки минаващ. Скунксчетата имаха малки кукички на гърбовете си. “
Този сън на Пол най-накрая ми даде шанс да зачена деликатната тема за неговия чеснов проблем, но нямах никаква представа, че това изследване ще се окаже така продуктивно! За моя голяма изненада Пол каза по собствена инициатива, че чесънът бил неговият начин да се наложи на другите. На работа искал да бъде приеман дори ако не работи; в терапията искал да бъде приеман дори ако смърди на чесън. Както се оказа, цялата тази работа с ужасните миризми имала дълга история при Пол. Един епизод се появил в дните му на хипи, когато му доставяло удоволствие никога да не се къпе, дори и за сметка на притесняването на другите хора в комуната. Призна също, че лошата му лична хигиена била едно от основните оплаквания на жената, която го напуснала преди седем години. В крайна сметка всичко това имаше корените си в депресията на майка му. Само за един ден жената беше загубила всякакъв интерес да поддържа децата и къщата си чисти.
Поведението на Пол като възрастен беше потисната форма на протест срещу майка му: то изразяваше гнева му, че е бил пренебрегнат. Непрекъснато е търсел някой, който ще го обича безусловно. Отказваше да признае, че детството му е свършило, че никой сега не му дължеше този тип любов. Същевременно се чувстваше виновен, че налага себе си на околните чрез крайните си поведения. Затова се опитваше да спечели прошка, като демонстрираше прекадената си готовност да помага на другите. От време на време дори рискуваше живота си в това начинание – един път се съгласил да закара колета на негова приятелка до пощата посред яростна снежна буря, макар че спирачките му не работели, а и нямал чистачки. Вътрешната ярост и гняв налагат на човека да ги почувства по много заплетени начини, когато съзнателното Аз им отказва признание. Той може да стане жертва на сили в себе си, които винаги излизат на повърхността по неприятен начин и е възможно да блокират развитието му.
==============================================================================
Може да прочетете и другите две статии по темата за агресията:
Прочети – тук.
Прочети – тук.
Ако искаш да разбереш в по-голяма дълбочина тази вътрешна динамика, може да погледнеш трaнсформиращия процес
Разбери още за процеса и във видеото.
=====================================================================
Източник: Ги Корно – „Отсъстващи бащи, изгубени синове. По следите на изгубената мъжка идентичност.
=====================================================================