Днес Ви споделям част от теориите на Ги Корно – канадски психоаналитик, позволил си да изследва връзката между бащи и синове и какво се случва, когато бащата като фигура в семейството липсва. Приятно четене.

„ТЯЛОТО НА БАЩАТА

Едно от основните последствия от отсъствието на бащата е, че синовете му са лишени от телата си. Тъй като тялото е основата на цялата идентичност, тя трябва да започне да се оформя заедно с него. Идентичността на сина е вкоренена в тялото на бащата.

Телата на мъжете принадлежат на техните майки

Тъй като майката създава детето в тялото си, областите, които то асоциира с нея, са вътрешните, а тези, асоциирани с бащата – външните. Естествено майката се радва на специална близост с детето си, когато то е все още в утробата й, и удължава това взаимоотношение и след като то се роди. Сменя пелените на бебето, гушка го, люлее го, за да заспи, и му пее. Накратко, с директния си достъп до неговото тяло тя всячески го насища със себе си.

Бащата, от друга страна, често остава вън. Неговата сперма навлиза в жената отвън и непосредствено след раждането той отново е изтикан настрана – жена му се „залепва“ за бебето като нейно лично притежание. Планът обаче е бил и двамата да имат детето като двойка. Оставането на бащата отвън може да не го разстрои: още една уста, която трябва да се храни – това може да означава, че трябва да работи по-упорито от преди, и в този случай той приема ситуацията. Ако не я приеме обаче, може да установи, че е фрустриран, „осуетен баща“, който е държан настрана от тялото на детето си от силното чувство за собственост на жена си. Във всеки случай, докато детето продължи да живее в семейната среда, ситуацията вероятно в основни линии ще си остане същата – ще има силен контакт с майка си и много слаб с баща си.

Основният резултат от това е, че синът няма да се развие положително по отношение на тялото на баща си и по-скоро ще се развие отрицателно срещу тялото на майка си и срещу женското тяло по принцип. На този етап любовната история между майката и сина се превръща в борба за власт и синът започва своята война срещу жените. Смехотворното по отношение на тази война е, че произтича от абсолютно недоразумение: царството на тялото, на сетивата и на чувствата се смята за принадлежащо изключително на жените, а царството на ума, на външния свят и на работното място се свързва изключително с мъжете. Чувствеността и чувствителността са човешко наследство, което със сигурност не принадлежи единствено нито на мъжете, нито на жените.

На дори още по-дълбоко равнище това причинява катаклизми в начина, по който мъжете разглеждат телата си, и води до потискане на цялата чувственост и „телесност”. Във вижданията на сина мъжете не могат да си позволят да докосват, милват, миришат, чувстват, да се смеят или да плачат, защото това са неща, които той е виждал само майка му да прави. Юношата ще се опитва да отрече, че има тяло. Той дори ще се опита да потисне силния, зараждащ се полов нагон, който се смята грешен. По-късно в живота, когато се люби, ще се концентрира върху гениталното удоволствие и внимателно ще следи възбудата или игривостта му да не надскочат ерогенните зони от страх, че действа прекалено много като жена. Само когато е напълно сам, той ще си позволи чувствеността, която смята за грешна. Иначе ще се ангажира във форми на удоволствие, които позволяват на мъжете да бъдат чувствени, без да бъдат възприемани като мамино детенце – например оценяването на добрата храна и изтънчените вина.

■ Първият резултат от това, че бащите оставят синовете си на изключителните грижи на майка им, е страхът на сина от жените и особено страхът да не бъде жена. Вторият резултат е, че през целия живот синовете ще имат страх от тела – телата на жените и техните собствени.

Бащиното сърце

Синът, който е уплашен от тялото си, ще е още по-уплашен от сърцето си. Трябва да помним, че в нашата култура да бъдеш мъж означава „да не изразяваш емоции“. Мъжествеността по този начин се определя в негативни термини: тя е да не плачеш, да не слушаш себе си, да не говориш за чувствата си, да не изглеждаш прекалено женствен. Истинските мъже не ядат торти. Те не танцуват. С други думи, мъжката ни идентичност се основава на блокирането на всякакъв израз на телата и емоциите ни. Тази ригидност и непроницаемост формират основата, върху която мъжете изграждат идентичността си. Не че мъжете не са чувствителни – по-скоро на тях им е забранено да изразяват тази чувствителност, ако искат да бъдат смятани за мъже от другите. В този смисъл ставането мъж изисква успешното изрязване от себе си на сърцето и тялото. Фактически човек е толкова повече мъж, колкото по-добре успява да извърши тази ампутация, без да плаче или да се оплаква.

Иронията е, че от мъжете след това се очаква да имат способността за интимност с техните партньори и с децата си. Как, по дяволите, човек, който е изрязал от себе си тялото и сърцето си – и за това му се възхищава цялото общество, – ще се стреми към интимност с когото и да било?

Докато бащите не инкорпорират в себе си другата страна на мъжкото – страната, която е способна на любов и нежност, в мъжката общност или във взаимоотношенията между мъжете и жените няма да настъпи съществена промяна. Бащите да станат емоционално присъстващи за синовете и дъщерите си – това за мен е едно от малкото възможни решения на нарастващите проблеми на междуличностните отношения в нашето общество.

Мъжете са откъснати от своите емоции, защото не са виждали бащите си или другите мъже да изразяват вътрешни чувства. За щастие с краха на патриархалните ценности -до голяма степен резултат от феминиеткото движение – все повече мъже осъзнават, че са емоционални инвалиди. Все повече от тях отказват да задушават своята чувствителност.

Страх от хомосексуализъм

Какво става с онези части от нас самите, които сме ампутирали или сме избрали да игнорираме? Те формират онова, което Юнг нарича наша сянка. За да се освободим от тази неудобна сянка, я проектираме извън себе си върху хората от същия пол. Виждаме в тях части от себе си, които не харесваме, удобно забравяйки, че те съществуват в нас. След като са били обусловени да потискат емоционалната и еротичната си природа, мъжете често агресивно проектират неприетите измерения на собствената си личност върху хомосексуалистите.

Тези проекции (като истински диапозитиви) са видими в страха и очарованието, които хомосексуализмът упражнява върху мъжете като цяло. Колкото повече хетеросексуалният отрича тялото и сърцето си, толкова по-вероятно е да мрази хомосексуалистите и да ги използва като жертвени овни. Хомофобията и фактът, че обществото често приема хомосексуалността като патологично състояние, просто разкриват страха на мъжете от техните потиснати емоции и желания.

Проекцията на сянката освен това е недиференцирана -проектира се цялата сянка, включително най-отблъскващите й елементи. Например много правителствени и доброволни организации, занимаващи се с откриването на бащи-заместители за нуждаещи се момчета, отказват да разглеждат афиширани хомосексуалисти за тази роля. Непризнаваният предразсъдък, вътрешно присъщ на такава политика, е, че хомосексуалистите са перверзни индивиди, които са неспособни да се контролират сексуално. Той си остава непоклатим независимо от статистиките, сочещи, че огромното мнозинство от случаите на сексуално притесняване на деца са извършени от свити, фрустрирани хетеросексуални мъже, и показва колко мощни и абсолютно ирационални могат да бъдат нашите проекции. Мъжете в нашето общество често очакват най-лошото от хомосексуалистите, готови са да ги обвиняват за всичко под слънцето. Това буди отвращение.

Вследствие на тази ситуация липсата на физическа привързаност от страна на бащата поражда друг страх у сина, макар че тук правилната дума не е „страх“, а „ужас“ – ужасът да бъдеш хомосексуалист. В действителност всяко човешко същество изпитва еротичен импулс към другите от собствения си пол. Той обяснява чувството на привързаност, приятелство и възхищение, което изпитваме към хората от собствения си пол. Страхуваме се обаче да признаем този аспект от себе си и вместо това предпочитаме да го проектираме върху хомосексуалистите. Правим грешката да объркваме мъжката идентичност с половата ориентация. Хомосексуалността на мъжа не го прави по-малко мъж от всяко почтено човешко същество, но културата ни все още сляпо продължава да отказва да признае това. Страхът да бъдеш хомосексуалист е толкова дълбоко вкоренен в мъжете, толкова коварен и упорит, че в крайна сметка надвисва над всички приятелски връзки, които мъжете имат с други представители на собствения пол. Той отравя всяка възможност за мъжка еротика и пречи на много бащи да докосват синовете си.

Така мъжете са уловени в класическа дилема. В момента, в който той се приближи до царството на своята чувствителност, се намира конфронтирай с латентната си хомосексуалност, която е още по-мощна, защото цялата му потенциална чувственост е била заточена в нея. Ако използваме крайни термини, мъжът, който иска да възвърне физическите си сетива, няма друг избор, освен да стане хомосексуален или да рискува да бъда вземан за такъв от другите мъже, а понякога дори и от жени.

Френската психоаналитичка Анет Фрежавий вярва, че в първите месеци от живота формирането на половата идентичност на момчето изисква взаимна идеализация между бащата и сина. Тя нарича това „първична хомосексуалност“: „Моят син ще стане инженер, когато порасне!“, „Просто искам да стана като татко, когато порасна!“. Тя говори и за необходимостта от „любовна история“, включваща бащата и сина, по времето, когато синът едва започва да говори. Тя ще подпомогне гениталното развитие тогава, когато половата диференциация едва е започнала да се осъществява. „Първичната хомосексуалност“ по-късно ще осигури на сина по-голяма увереност в живота му като хетеросексуален, ако трябва да е такъв.

Изследване на хомосексуални колежани разкрива, че повечето от тях са много надарени и свръхчувствителни. Това според мен е изключително съществен момент: тези момчета са се обърнали към хомосексуалното поведение, защото са били неспособни да открият собствената си чувствителност, отразена в бащите им. Тъй като мъжете са били обусловени да потискат всеки открит израз на чувствителността си, синовете им не могат да се идентифицират с тях: те не откриват сходството, което е основата за цялата идентификация. Тези много надарени младежи не успяват да разпознаят себе си в традиционните роли, приписани на мъжете, и затова отхвърлят участието в социалните институции като брак и семейство.

Склонен съм да вярвам, че хомосексуалността при мъжете изразява потребност от здраво вкореняване в мъжкото, в онова, което е сходно на собственото Аз. Може следователно да се каже, че тя изразява безсъзнателното търсене на бащата и на мъжката идентичност. Хомосексуалистите не са различни от хетеросексуалните мъже – като хетеросексуалните те са синове, които все още се опитват да освободят телата си от хватката на майка си, или са мъже, на които е втръснало да живеят според диктата на общество, отричащо им достъп до физическите им сетива. Те са хулени от общество, което не може да измисли как се е получило така, че е произвело толкова много от тях, и въпреки това може би са в предните редици на борбата на мъжете за възвръщане на собствеността върху собствените им тела и сърца.

Замърсяване на тялото на Земята

Отричането на тялото има катастрофални последствия и на колективното равнище, на което отчаяните опити на мъжете да избегнат асимилацията от страна на техните майки се отразяват поне отчасти в презрението към тялото на Майката Земя. Възможно ли е плячкосването и замърсяването на Земята от мъжете в сиви костюми на върха на огромни корпорации да изразява безсъзнателното отмъщение на синовете срещу женското тяло? Дали тази липса на уважение, злоупотребата с властта на човешкото животно към собствения му хабитат не произтича от ненормалната позиция, до която мъжете са достигнали чрез лишаването си от собствените телесни усещания? Дали техните викове на ярост не са това, което прорязва дупки в озоновия слой? Дали мъжете не са били доведени до такава брутална деструктивноет от огромната болка, че са отрязани от собствената си чувствителност от нищо неподозиращите си родители? Не е ли този тип поведение типичен за децата или животните, които са били лишени от любов и привързаност през целия си живот?

Във възхвала на съвременните бащи

Често се твърди, че „бащите, полагащи майчини грижи за децата си“, не могат да осигурят решение на този проблем. Мъжете, които са решили да поделят поравно отговорността с майката за физическите грижи за детето обаче, не са просто имитатори на майчиния модел. Според мен това е грешка в преценката. Ако това не е решение на проблема за изгубените синове, тогава какво е? И отново, не сме ли жертви на стария предразсъдък, който приписва на жените „вътрешното“, а на мъжете – „външното“? Баща, който се грижи за детето си физически и емоционално, не е полагащ майчини грижи, а чисто и просто баща – той дава реалност на дума, която досега е останала практически изпразнена от смисъл.

„Всеки родител изпълнява двойна функция: като телесен критерий за детето от същия пол и като локус на желанието му към другия пол“. Този телесен критерий в лицето на родителя от същия пол действа като основа за половата идентичност. На свой ред, ако е стабилна, основата ще позволи на детето да изпитва желание към родителя от другия пол. Син, който познава физическото присъствие на баща си, първоначално е способен да обича майка си, а по-късно в живота да желае жените, а не да се страхува от тях или да ги мрази.

По-рано говорих за трудностите, включени в изместването на идентификацията на сина от майката към бащата. Този пренос е недвусмислено по-малко рискован и е по-вероятно да се появи естествено, ако бащата физически присъства за сина си от самото начало. Борбите на висок глас, които често се наблюдават сред юношите и техните майки, са признаци, че синовете всячески се опитват да избягат от майчината доминация, да отскубнат телата си от майките си и да докажат себе си като мъже. Бащите обикновено се чувстват безсилни да направят каквото и да било и само наблюдават тази враждебност отстрани, не съзнавайки, че самите те до голяма степен са отговорни за нея. Тези ситуации често посочват, че синовете потискат по-нежните си емоции и имитират най-лошите „мачо” – стереотипи, които нашето общество е произвело – като Рамбо и неговите кохорти, – само за да докажат, че са „достатъчно мъже“.

Очевидно бащата не се грижи за детето си по абсолютно същия начин като майката. Дори ако го прави обаче, това, което има значение за сина, е да бъде в съприкосновение с бащината миризма, да чува по-ниския глас и да се търкаля в ръцете му – бащите е по-вероятно от майките да играят физически игри с децата си. Бащата, гушкащ детето си, очевидно не рискува да загуби нещата, които го правят различен от детето си: окосмеността на тялото си, способността да произвежда сперма, хормоналната му система – неоспоримите белези на неговата мъжественост.

Абсолютно задължително е мъжете да прекарват повече време в гушене с децата си и особено със синовете си. Правейки това, те ще освободят чувствителността на децата си и същевременно ще открият своята. Тогава тя повече няма да им се отрича и жените никога вече няма да бъдат хванати в нейния капан. Мъжете също имат тяло, имат нужда да бъдат докосвани, за да поддържат чувството си за добруване и за да им се напомня, че са живи. Мъжете са уплашени, че ще станат бащи, защото не искат синовете им да преминават през същите мъчения, които те самите са преживели: това, че са били накарани да поемат безкрай отговорности и да останат откъснати от собствените си чувства. Същевременно съзнават цената на преодоляването на страховете си и на отглеждането на деца, които ще са в контакт със собствената си чувствителност. Те чувстват как старият им ужас се завръща – ужасът от това да бъдат жени. Ще трябва да се изправят лице в лице с него, ако решат да си възвърнат полагащото им се място чрез децата си. Съвременните бащи и загрижените двойки трябва усилено да се борят да променят собствените си нагласи – това е една от малкото ни надежди за оцеляване.“

=================

==============================================================================

Ако връзката с твоя баща е била недобра, ако той е бил липсваща фигура – физически и емоционално в твоето семейство, ако таиш негативни емоции към семейството си – научи повече как можеш да започнеш да си помагаш за това, чрез аудио сесиите „Детето и родът в мен“ – тук.

Ако искаш да разбереш в по-голяма дълбочина тази вътрешна динамика, може да погледнеш трaнсформиращия процес

– „Лечение на вътрешното ни дете“ – тук.

=====================================================================

Прочети още:

Когато не приемаме своята майка…