„От известно време много приятели ме питаха на каква терапия ходя. Всички бяха толкова учудени на някои от нещата, които им разказвах за Дебелия, и от това, което ставаше в кабинета му, че не можеха да вместят начина му на работа в никой от терапевтичните модели, които познаваха. А откровено казано, и в тези, които аз познавах.
Затова, когато отидох при него следобед, понеже работите с мен бяха горе-долу наред, „всяко на мястото си“, както казваше Дебелия, го попитах каква е тази терапия.
— Каква е тази терапия ли? Откъде да знам? Нима това е терапия? — отвърна ми Хорхе.
„Лош късмет — помислих си. — Днес е един от ония дни, в които Дебелия става непроницаем и няма смисъл да се мъчиш да изкопчиш някакъв отговор от него“. Но все пак настоях:
— Съвсем сериозно. Искам да знам.
— Защо?
— За да разбера.
— И за какво ти е да разбереш каква е тази терапия?
— Не мога да се отърва от това, нали? — казах му, предчувствайки какво следва.
— Да се отървеш ли? Защо искаш да се отървеш?
— Виж, писна ми да не мога да питам нищо. Когато си в настроение, прекаляваш с обясненията, а когато не си, човек не може да изкопчи и един отговор от теб. Не е справедливо!
— Ядосан ли си?
— Да! Ядосан съм!
— И какво ще правиш с яда си? Какво смяташ да правиш с гнева, който изпитваш? Ще си го носиш ли?
— Не, искам да крещя. Майната ти!
— Викни пак.
— Майната ти!
— Още, още.
— Майната ти!
— Продължавай. Кого проклинаш? Продължавай!
— Теб проклинам! Тъп Дебелак. Теб проклинам!
Дебелия ме гледаше мълчешком, докато си поемах дъх и постепенно възстановявах нормалното си дишане. След малко заговори:
— Това е терапията, която правим, Демиан. Терапия, която ти помага да разбереш какво изпитваш всеки момент. Която отваря пукнатини в твоите маски и от тях се показва истинското ти лице, Демиан.
Терапия, която в известен смисъл е уникална и не се поддава на описания, защото е изградена на базата на две уникални личности, които не подлежат на описание — ти и аз. Две личности, които засега са се уговорили да обръщат повече внимание на процеса на израстване на едната от тях — твоята.
Терапия, която не лекува никого, защото признаваме, че тя може само да помогне на някои хора да се излекуват сами. Терапия, която не предизвиква никакви реакции, а действа единствено като катализатор, способен да ускори даден процес, който рано или късно, при всички положения, би се проявил — с терапевт или без него.
Която, поне с този терапевт, прилича все повече на метод на обучение. И накрая, терапия, която обръща повече внимание на чувствата, отколкото на мислите; на действието, отколкото на правенето на планове; на това да бъдеш, а не да притежаваш; на настоящето, а не на миналото или на бъдещето.
— Там е въпросът, настоящето — отвърнах аз. — Мисля, че това е разликата с предишните ми терапевти: акцентът, който слагаш на положението в момента. Всички терапевти, които познавам и за които съм чувал, се интересуват от миналото, от причините и корените на проблема. А теб това не те интересува. Как ще оправиш нещата, ако не знаеш кога са почнали да стават сложни?
— За по-кратко трябва да започна по-отдалеч. Да видим дали ще успея да ти обясня. Що се отнася до терапията, доколкото знам, съществуват повече от двеста и петдесет терапевтични форми, свързани повече или по-малко с още толкова философски тези.
Всички тези школи се различават помежду си — по идеи, по форма или по акценти. Но мисля, че всички те се стремят към едно и също: да подобрят живота на пациента. И може би единственото, за което не могат да се разберат, е какво значи за всеки терапевт „да подобрят живота“. Но… нека продължим!
Тези двеста и петдесет школи могат да се групират в три основни течения според акцента, който всеки психотерапевтичен модел слага при изучаването на проблемите на пациента. На първо място са школите, които акцентират на миналото. На второ място са онези, които акцентират на бъдещето. И накрая — които се занимават с настоящето.
Първото течение, далеч не най-многобройно, включва всички школи, които тръгват — или действат, сякаш са тръгнали — от идеята, че болният от невроза е човек, който някога, преди време, като малък, е имал някакъв проблем и оттогава страда от последствията от тази ситуация. Следователно въпросът е да се възстановят всички спомени за тази история от миналото на пациента и да се стигне до ситуациите, предизвикали неврозата. И тъй като според психоаналитика тези спомени са „потиснати“ в подсъзнанието, неговата задача е да се порови в него и да открие фактите, скрити там.
Най-ясен пример за този модел е традиционната психоанализа. Като дефиниция за тези школи обикновено казвам, че те търсят „защо“.
Както виждам, много психоаналитици смятат, че ако просто открият причината за симптома, тоест ако пациентът открие защо прави това, което прави, и осъзнае неосъзнатото, то целият механизъм ще заработи правилно.
Психоанализата, ако говорим за най-разпространената от тези школи, си има като всяко нещо предимства и недостатъци.
Главното й предимство е, че няма — или поне аз не мисля, че има — друг терапевтичен модел, който да дава по-задълбочено познание за самите вътрешни процеси. Както изглежда, при никой друг модел не може да се постигне такова ниво на самоопознаване, каквото се постига с техниките на Фройд.
Колкото до недостатъците, те са поне два. От една страна, продължителността на терапевтичния процес — твърде е дълъг, което го прави уморителен и неикономичен, като нямам предвид само парите. Един психоаналитик ми каза веднъж, че терапията трябва да продължи една трета от времето, което пациентът е живял, смятано от момента на започването й. От друга страна, терапевтичният ефект от този модел е съмнителен. Лично аз се съмнявам, че може да се постигне такова самопознание, което да промени коренно един живот, поведението на болния или причината, поради която пациентът посещава кабинета.
В другата крайност според мен са психотерапевтичните школи, занимаващи се с бъдещето. Бих могъл да дефинирам накратко тези течения, много модерни в момента, така: истинският проблем е, че пациентът действа по начин, различен от този, по който би трябвало да действа, за да постигне целта си. Следователно задачата не е да се открие защо с него става това, което става — то не се подлага на съмнение, — нито да се проучи в дълбочина болният индивид. Въпросът е да се помогне на пациента да постигне онова, което желае, или да постигне желаното, превъзмогвайки страховете си, за да живее по-пълноценно и положително.
Това течение, представено главно от бихейвиоризма, предлага идеята, че едно ново поведение може да бъде усвоено само чрез прилагането му. Нещо, което пациентът трудно би посмял да направи без външна помощ, подкрепа и напътствие. Тази помощ може да му бъде оказана чудесно от професионалист, който ще му посочи какво е най-адекватното поведение, ще му препоръча съвсем ясно как трябва да се държи и ще съпътства пациента в този процес на оздравително приспособяване.
Основният въпрос, който си поставят терапевтите от това течение, не е „защо“, а „как“. Тоест, как да се постигне желаната цел?
Тази школа също има предимства и недостатъци. Първото предимство е, че техниката е невероятно ефикасна, а второто, че процесът е много бърз. Някои американски необихейвиористи говорят вече за терапии, които траят от един до пет сеанса. Най-явният недостатък според мен е, че лечението е повърхностно: пациентът не може изобщо да се опознае, нито да открие собствените си ресурси и следователно успява да разреши само проблема, заради който е отишъл в кабинета, и то под силната зависимост от терапевта. В това не би трябвало да има нищо лошо, но не се предлагат достатъчно възможности пациентът да постигне задължителния контакт със самия себе си.
Третото течение е най-новото от гледна точка на историята. То включва всички психотерапевтични школи, които насочват вниманието си към настоящето.
В общи линии, ние тръгваме от идеята да не търсим причината за страданието, нито да препоръчваме определено поведение за преодоляването му. Задачата ни по-скоро е да разберем какво става с човека, който идва на консултации, и защо той е в това състояние.
Знаеш, че това е насоката, в която съм избрал да работя, и следователно смятам, че тя е най-добрата. И все пак признавам, че и в този случай има както недостатъци, така и предимства.
В сравнение с другите, тези терапии не са нито така продължителни, както при психоанализата, нито толкова кратки, както при необихейвиоризма. Едно лечение от този вид трае от шест месеца до две години. И без да се стига до дълбочината на традиционното течение, според мен се получава голяма доза самопознание и добро ниво на способности за използване на собствените ресурси.
От друга страна, обогатявайки процеса на създаването на контакт с действителността, лечението крие опасността да внуши на пациентите, макар и за известно време, философията на безразличието и лекомислието. Поведение, ръководено от мисълта „живей за момента“, нямащо нищо общо с „настоящето“, на което тези школи акцентират и което много често изисква не само опит, но и планове за живота.
Има един много стар виц, който може би ще изясни същността на тези три течения. Историята, описана в него, е много проста и се повтаря, но ще си позволя лукса да се пошегувам малко с тези три начина на мислене и ще ти разкажа три различни развръзки.
Един човек страдал от енкопреза (за по-ясно: изпускал се в гащите). Отишъл при лекаря, който го прегледал и изследвал, но не открил никаква физиологична причина за този проблем и му препоръчал да отиде при терапевт.
Първа развръзка, при която терапевтът, при когото отива, е традиционен психоаналитик:
След пет години човекът среща един приятел.
— Здравей! Как върви терапията?
— Чудесно! — отвръща мъжът въодушевено.
— Вече не се ли изпускаш в гащите?
— Е, още го правя, но вече знам защо!
Втора развръзка, при която терапевтът е бихейвиорист:
След пет дена мъжът среща един приятел.
— Здравей! Как върви терапията?
— Върховно! — отвръща мъжът въодушевено.
— Вече не се ли изпускаш в гащите?
— Е, още го правя, но вече нося памперси!
Трета развръзка, при която терапевтът е от течението гещалтизъм :
След пет месеца мъжът среща един приятел.
— Здравей! Как върви терапията?
— Прекрасно! — отвръща мъжът въодушевено.
— Вече не се ли изпускаш в гащите?
— Е, още го правя, но вече не ми пука!
— Но поставен така, въпросът ми се струва доста апокалиптичен — възразих аз.
— Възможно е, но при всички случаи този апокалипсис е реален. Толкова реален, колкото е вярно, че сеансът ти — свърши.
Рядко съм проклинал толкова някого!
Закопаното съкровище
След последния сеанс бях притеснен, да не кажа разтревожен. Онзи нещастник бе продължил да се изпуска в гащите, независимо на какъв терапевт попадал. Това ме накара да преосмисля собственото си решение да ходя на терапия: в крайна сметка не исках да посещавам сеансите нито за да разбера защо, нито за да нося памперси, нито за да не ми пука. Така че, ако от тази инвестиция на време и пари щях да получа само това, време беше да се откажа.
— В такъв случай, Хорхе, вече не става въпрос за терапевтични школи. Проблемът сега е: защо съм тук?
— За съжаление, отговорът не е в мен. Той е у теб.
— Объркан съм, много съм объркан. До последния сеанс бях сигурен, че психотерапията е полезна. Бях от хората, които пращат всичките си приятели на терапевти. Но изведнъж собственият ми терапевт ми казва, че човек, който отива на сеанс, защото се изпуска в гащите, защото нещо му куца или е потиснат и луд, като си тръгне, пак ще се изпуска, пак нещо ще му куца и ще е тъжен и самотен, както преди да отиде. Не разбирам нищо. Много ми е мътно.
— Нищо не излиза, когато човек се ядосва, че е объркан. Това положение те притеснява, защото смяташ, че всичко трябва да ти е ясно, че не трябва да си объркан, че трябва да знаеш всички отговори, че трябва, трябва… Отпусни се, Демиан. Както вече ти казах, при гещалтпсихологията единственото, което „трябва“, е:
Трябва да знаеш, че абсолютно нищо не „трябва“.
— Вярно е. Но дори и без „трябва“ има отговори, които бих искал да знам.
— Да ти разкажа ли една приказка?
Този ден наострих уши повече от всякога. Знаех, че всеки разказ, притча и дори виц на Хорхе са ми помагали да си изясня нещата, когато съм бил объркан.
Живял някога в град Краков един благочестив и честен старец на име Изи. Няколко нощи подред той сънувал, че отива в Прага и стига до един мост над река. Сънувал, че на единия бряг на реката, под моста, имало кичесто дърво, че започва да копае дупка до това дърво и в нея открива съкровище, с което си осигурява благополучие и спокойствие за цял живот.
В началото Изи не обърнал внимание на съня. Но като видял, че той се повтаря със седмици, решил, че това е знак и че не бива да подминава тази вест, пратена му насън от Господ или откъдето и да било.
И така, доверявайки се на интуицията си, той натоварил мулето си за дългото пътуване и поел към Прага.
След шест дни път старецът стигнал до Прага и започнал да търси моста над реката в околностите на града. Нямало много реки, нито много мостове, тъй че бързо открил мястото, което търсел. Всичко било както в съня му: реката, мостът и на единия бряг дървото, под което трябвало да копае.
Само едно нещо липсвало в съня му: мостът бил охраняван денонощно от един войник от царската гвардия.
Изи не посмял да копае, докато войникът бил там, затуй се разположил край моста и зачакал. На втората нощ войникът забелязал мъжа, който се бил настанил на брега, и тъй като му се сторил подозрителен, се приближил да го разпита.
Старецът не сметнал за нужно да го лъже. Затова му разказал, че е дошъл от далечен град, защото е сънувал, че в Прага, под един мост като този, има заровено съкровище.
Войникът се разсмял.
— Да изминеш толкова път за тоя, дето духа — отвърнал му той. — От три години и аз сънувам всяка нощ, че в град Краков, под кухнята на един луд старец на име Изи, има закопано съкровище. Ха-ха-ха! Да не мислиш, че трябва да ида в Краков, да намеря тоя Изи и да започна да копая под кухнята му? Ха-ха-ха!
Изи благодарил любезно на войника и се върнал у дома.
Вкъщи той изкопал дупка под кухнята и открил съкровището, което открай време било заровено там.
След приказката Дебелия мълча дълго, докато на вратата не се позвъни. Беше следващият му пациент. Хорхе се приближи до мен, прегърна ме, целуна ме по челото и аз си тръгнах.
Прехвърлих наум целия сеанс. В началото на разговора Дебелия ми бе казал същото, което искаше да ми обясни и с приказката: „Отговорът на въпросите ти не е в мен, а в теб“.
Щях да открия отговорите в себе си. Не от Хорхе, нито от книгите, нито в терапията, нито от приятелите си. А в себе си! Само в себе си!
Също както при Изи, съкровището, което търсех, беше тук и никъде другаде.
„Никъде другаде — повтарях си непрекъснато. — Никъде другаде“.
И тогава разбрах: никой не можеше да ми каже дали терапията „помага“ или не. Само аз можех да знам дали „ми помага“ и този отговор важеше само за мен (и само в този момент). Сега осъзнах, че бях прекарал голяма част от живота си, търсейки някой друг да ми каже какво е добро и какво — лошо. Търсех да видя себе си в погледа на другите. Търсех вън от себе си това, което всъщност винаги е било в мен, под собствената ми кухня.
Вече ми беше ясно, че терапията е само инструмент, с който да започна да копая на подходящото място, за да изровя скритото съкровище. А терапевтът е онзи войник, който по свой начин ти казва непрекъснато къде трябва да търсиш и повтаря неуморно, че е глупаво да търсиш извън себе си.
Объркването ми бе изчезнало и аз се почувствах щастлив и спокоен като Изи, разбирайки най-сетне, че съкровището е в мен самия, че винаги е било тук и че не мога да го изгубя.
=====================================================================
Ако е настъпил момента за промяна и искаш да започнеш един много по-различен начин и отношение към теб, ще се радвам да помогна в това. Можеш да ми пишеш – тук.
Повече за мен, можете да прочетеш – тук.
=====================================================================
Ако тази статия е била полезна за теб, можеш да я споделиш с приятелите си в социалните мрежи.
Нека достигне и помага на повече хора.
Използвай бутоните под заглавната снимка.
Благодаря ти.
Материал от Хорхе Букай – „Нека ти разкажа“
Прочети още: