…“ – Отдавна престанахме да му обръщаме внимание. Единствено госпожа Петронела го забелязва. Татко казва, че часовникът й е необходим, за да има от какво да се оплаква на всеки кръгъл час.
Дейвид се разсмя:
– Ами ти? Ти от какво се оплакваш?
– Аз не се оплаквам. Татко казва, че оплакването е занимание също като скачането на въже и слушането на радио. Можеш да избереш дали да включиш радиото, или да не го включиш. Можеш да избереш дали да се оплакваш, или да не се оплакваш. Аз избирам да не се оплаквам.
Дейвид се втренчи в нея за момент и попита:
– Виж, не искам да омаловажавам думите на баща ти, но… оглеждала ли си се наоколо? Условията, при които живееш, са тежки дори за зрял човек, да не говорим за момиче на твоята възраст. Как може да не се оплакваш ?
Ане наклони глава на една страна, сякаш й беше трудно да схване въпроса. Махна една мигла, залепнала на клепача й, и обясни търпеливо:
– Животът на всеки човек се определя от собственият му избор, господин Пондър. Първо ние правим избора си, а после изборът изгражда нас. Тежки условия ли? Да, на един неблагодарен човек пространството тук ще му се стори твърде тясно, за да бъде обитавано от осем души, а храната – твърде оскъдна, за да стигне за всички. За мен обаче Задната къща е убежище за осем души, докато другите ги тъпчат насила във вагоните. Мип щедро ни снабдява с храна, като използва купоните на собственото си семейство. Със сестра ми имаме резервна рокля, докато някои хора си нямат нищичко.
Избрала съм да бъда благодарна. Избрала съм да не се оплаквам.
Удивен от самоконтрола, който демонстрираше това дете, Дейвид се надигна и крастоса крака.
– Ти сериозно ли ми казваш, че винаги си в добро настроение ?
Ане сгъна крачета, за да имитира позата, в която беше застанал гостът й. Докато оправяше роклята върху коленете си, тя се разсмя:
– Естествено, че не, глупчо! Но когато изпадна в лошо настроение, веднага избирам да съм щастлива. Всъщност това е първото нещо, което избирам, когато се събудя сутрин. Поглеждам се в огледалото и си казвам на глас: „Днес избирам да съм щастлива.“ Усмихвам се и започвам да се смея, дори и да съм тъжна. Просто се засмивам и не след дълго съм вече щастлива, каквато съм избрала да бъда.
– Млада госпожице, вие сте много специална млада дама.
– Благодаря. Това съще е мой личен избор.
– Така ли? – Той повдигна вежда.- Направо съм очарован. Обясни ми как го постигаш.
– Животът ми – поведението, навиците, дори начинът ми на изразяване се влияе от книгите, които съм избрала да прочетаот хората, които съм избрала да послушам, и от мислите, които допускам в съзнанието си. Преди войната, когато бях още малка, татко ме заведе на концерт в парка „Хет Вондел“. Беше събота следобед. В края на концерта от сцената се понесоха стотици балони, пълни с хелий – червени, сини, жълти, зелени. Беше прекрасно! Дръпнах баща ми за ръкава и го попитах:“Татко, кои балони ще полетят най-високо?“ А той отговори:
„Не е важен цветът на балона. Важно е какво има вътре.“
– Ане замълча за момент, таванското помещение се изпълни с тишина. Изглеждаше така дълбоко унесена в мисли, че Дейвид не смееше да си поеме въздух. После тя го погледна в очите, вдигна брадичка и продължи: – Господин Пондър, не вярвам, че от това дали си евреин, ариец, или африканец зависи какъв ще станеш. За величието няма значение дали си момче или момиче. Ако действително се различаваме по своята същност, тогава разликата идва само от качествата, които сме избрали да изградим у себе си.
Тя се обърна и погледна часовника….“
Разговор между лирическите герои на Анди Андрюс – Дейвид Пондър и Ане Франк.
За тези, които не знаят коя е тя:
Ане Франк е родена на 12 юни 1929 г. във Франкфурт, Германия. Родителите ѝ Едит и Ото Франк са евреи. През 1933 г. те са принудени да изоставят спокойния живот, който водят на „Гангхоферщрасе“, и да заминат за чужбина. Ане и нейната по-голяма сестра Марго отиват при баба си по майчина линия в Аахен, докато родителите им се установят в Амстрердам, Нидерландия. Малко по-късно при тях идват Ане и Марго. Семейство Франк се установява в един от новите квартали на Амстердам, на „Мерведеплейн“ №37, ет 2. Тук Ане и Марго тръгват на училище и създават нови приятелства. Ото Франк създава и ръководи фирмата „Опекта“. Семейството живее спокойно до окупирането на Нидерландия от нацистите през 1940 г.
На 5 юли 1942 г. Марго Франк получава призовка от СС, която ускорява с десет дни реализирането на плана на семейство Франк за укриване от немците. Укритието се намира на „Принсенграхт“ №263, в задната част на сградата на „Опекта“. Освен семейство Франк, там се укрива и тяхно приятелско семейство Ван Пелс, както и един познат зъболекар. В укриването на хората помагат и някои от служителите на „Опекта“, техни доверени приятели.
В укритието Ане пише своя дневник, подарък за 13-ия ѝ рожден ден от нейните родители, който тя нарича Кити. Ане споделя с Кити своите мечти, мисли, чувства и желания, веселите и тъжните моменти от всекидневието в Задната къща. Там изживява и най-красивия момент от живота си – влюбва се в сина на семейство Ван Пелс, Петер. Укриващите се живеят заедно добре две години.
На 4 август 1944 г. убежището е разкрито. Предателят е шпионин на полицията – Антон Алерс, уж „приятел“ на Ото Франк. Укриващите се са арестувани, а на другия ден са изпратени в нидерландския лагер „Вестерборк“, близо до град Дренте. Там остават близо месец. На 3 септември са откарани в лагера „Аушвиц“. Там разделят Ото Франк завинаги от семейството му. Едит Франк умира в Аушвиц на 6 януари 1945 г., а в края на есента и началото на зимата Ане и Марго са преместени в концентрационния лагер „Берген-Белзен“, близо до Хановер. През февруари Марго умира, а в началото на март – и Ане. Петер ван Пелс е изпратен в „Маутхаузен“, където умира в началото на май, малко преди лагерът да бъде освободен. Майка му Аугуста е изпратена в „Теризиенщат“, където умира при неясни обстоятелства. Бащата на Ане, Ото Франк, по една случайност успява да избегне тази участ, тъй като се намира в лагерна болница от ноември 1944 до 27 януари 1945, когато Съветската армия освобождава концлагера.
Веднага след войната Ото Франк се връща в Амстердам. Неговите служителки Мип и Ели намират дневника на Ане. През 1947г. Ото Франк сбъдва мечтата на дъщеря си да стане писателка. Книгата е издадена под заглавие „Het Achterhuis“ – „Задната къща“ и веднага привлича вниманието на публиката. През 60-те години сградата на „Опекта“ се превръща в музей „Ане Франк“. Днес в предната част на къщата се намира централният офис на фондация „Ане Франк“, която има клонове в Берлин,Базел,Виена, Лондон и един в САЩ. Апартаментът на „Мерведеплейн“ №37 ет.2 е ремонтиран и се дава под наем на млади писатели.
Днес книгата е преведена на 60 езика, снимани са и филми по нея. През 2004 г. екипът на „Дискъвари ченъл“ излъчва филма „Кой предаде Ане Франк?“. Най-добрата приятелка на Ане Жаклин ван Марстен написва книга за нея. Училището, в което е учила Ане, днес носи нейното име. Ане е толкова известна, че ѝ правят два паметника – единият е пред музея, а другият – в парка на „Мерведеплейн“.
В България книгата е издавана няколко пъти под заглавието „Задната къща“.
Силата на благодарността е един от пътищата към щастието.
=====================================================================
Източници: Книгите на Анди Андрюс / Уикипедия.
=====================================================================