Депресията според призмата на канадския психоаналитик Ги Корно.
Момчета горещо Ви препоръчвам книгата на г-н Корно – “ Отсъстващи бащи, изгубени синове. По следите на изгубената мъжка идентичност“.
Този текст е част от нея и съм сигурен, че всеки един от Вас ще намери изгубените парченца от пъзела на душата си и ще започне едно ново и цялостно преоткриване на личността Ви.
Притно четене
„Разбити идеали“
„През юношеството си вярваме, че всичко е възможно: можем да станем каквото си поискаме. Реалностите на шанса и избора обаче изискват от нас да следваме само една пътека. Не сме всемогъщи богове и не можем да сме всичко наведнъж. Животът необратимо ни разрушава, обособява и индивидуализира. Трябва да кажем „сбогом“ на мечтите си да бъдем герои, на тези достойни за възхищение, благородни каузи, на бунтарския си идеализъм, на цялата тази работа. Млякото е разлято — трябва да се заемем с живота си.
Животът ужасно осакатява идеалите ни, сякаш в тъмната прегръдка на материалното ни съществуване лежи някаква тайна, която чака да бъде открита. Тайната, изглежда, се разкрива чрез страдание. Независимо дали са причинени от злополуки, усамотение или себеконфронтация, тези осакатявания ни се струват така, сякаш сме изгонени от рая – оказваме се пропъдени от утробата на земната ни майка. Къде си, майко на безкрайната доброта и нежност? Какво е станало с мекия, тропически живот в утробата? Защо трябва да преминаваме през живота винаги от страната на защитата? Когато преживяваме осакатяващо преживяване, внезапно се изправяме пред бруталното осъзнаване: не сме галениците на боговете, не сме божествени, не сме били избрани над другите, не сме това, което сме си въобразявали. Съдбата има смелостта да удря любимите си синове. С бунта в сърцата си, че сме били изоставени от небесата, трябва да се примирим с живот с всичките човешки недостатъци.
Това, което следва, е сън на Гас — мъж на 40 години, сънуван точно преди жена му да го изхвърли от дома им:
„Бях в спалнята, седейки на леглото със зет ми. Той ми подаде найлонова торбичка за отпадъци, където открих подарък, който бях дал на жена ми. Беше скулптура, която особено много харесвах — изглеждаше като замък. Замъкът обаче беше размазан на парчета и аз бях озадачен. Чудех се дали да не опитам да го залепя и да го възстановя. „
Замъкът представлява идеалите на Гас, разтрошени на парчета от суровостта на живота. Той ужасно страдаше от раздялата със семейството си — семейството, което вероятно беше обичал повече във въображението си, отколкото в действията си. Имаше огромни трудности да приеме, че съдбата може да разруши онова, което някога е било идеално, особено защото самият той беше имал трудно детство с родители, които са се разделили.
За много мъже корабокрушение като това на Гас е еднопосочно пътуване – те стават циници, лодките им са залети от вода и никога няма да успеят да се завърнат на брега. Депресията обаче може да служи като трамплин за тяхната промяна, стига да я приемат и напълно да я изживеят. Мъжете трябва да признаят необходимостта от депресия и да изоставят невъзможните си желания.
„Дяволски бързото падане“
„Чувствам се така, сякаш някой ме е хвърлил от върха на Емпайър Стейт Билдинг и падам дяволски бързо!“ – каза един от моите приятели, когато, обзет от паника, пристигна в кабинета ми по време на обедната ми почивка. Целият беше облян в сълзи, неспособен да разбере какво става с него. След няколко месеца преумора в работата беше се сгромолясал. Беше натрупал хиляди долари дългове само за една-две седмици и сега не можеше дори да сложи десния си крак пред левия – беше толкова уплашен и депресиран, че не беше в състояние да се накара да излезе от къщи.
Обществото ни страда от напастите на тревожността и депресията. За да го направим по- малко страшно, днес го наричаме депресивно изхабяване. С течение на годините съм виждал роднините, пациентите и приятелите си да падат един по един в черната пропаст, внезапно инфектирани с липсата на енергия. Обикновено пълни с енергия и жизненост, един ден се оказват неспособни да отидат на работа, защото имат пристъпи на замаяност. Конфронтирани са от празнота, мрак и нужда.
Всеки мисли, че е просто тежък период, през който трябва да премине, но времето се влачи, така че хората въстават. Да им казваш, че вероятно преминават през някаква промяна за добро, че се чувстват зле, защото не са уважавали собствената си природа, значи да си хабиш дъха. На повърхността може да изглежда, че са съгласни, но дълбоко в себе си не вярват и на една дума от това. В момента, в който възстановят частица от енергията си, патетично се опитват да се вземат в ръце и да се накарат да работят дори още по-усилено. Тогава, няколко месеца по-късно, попадат в още по-тежка депресия. Страдат от изтощение, непрекъснати настинки, упорити бронхити. Борят се отчаяно срещу собствената си природа, за да избегнат опетняването на репутацията си, за да докажат, че могат да се справят. Само ако знаеха, че депресията, от която толкова много се страхуват, е фактически много по-малко сериозна, отколкото онова, от което вече страдат!
Отказват да променят поведението си в света, в който обикновено го изпълняват; отказват да намалят всекидневната си героика. Страхуват се от действащите лица, които мярват в кошмарите си: простака, сакатия, умствено изостаналия, престъпника. Не разбират, че творческата душа винаги се появява в деформираната си версия. Хефес – древногръцкият бог на творчеството, бил толкова грозен, че когато се родил, майка му Хера го хвърлила от Олимп.
Това, което е ново и творческо в нас, често се представя в отблъскваща форма – във форма, отхвърляна от семейството и обществото. Това красиво е символизирано в мита от жеста на Хера. Хефес – създателят, е самотник: той не участва в живота на Олимп и в героизма на боговете и богините. Той ни плаши и чудовищният му външен вид отразява като огледало нашия страх. Творческата депресия, както и смъртта, може да се преживее само от самотник. Тя го отделя и обособява особено когато е прекадено погълнат от идеалите на обществото и жертването на собствената си индивидуалност.
Творчеството се нуждае от хронично безредие, за да оцелее. Когато всичко е наред, се настанява стагнацията. Разстройствата и безредието обаче ни ужасяват. Не вярваме, че можем да бъдем богове или смисълът, скрит в болестите ни. Познавах един човек, страдащ от остра язва, на когото без никакви заобикалки му беше казано от специалист по психосоматични разстройства, че болестта му е най-здравата част от личността му – язвата му пречеше да култивира фалшиви идеи за себе еи и го караше да живее според правилата на истинската си природа.
„Изплашени от собствената си сянка“
Повечето хора не вярват на вътрешните си ресурси. Фактически те обикновено са уплашени от тях. Още преди да отидат в кабинета на терапевта, повечето хора вече имат идея какво трябва да направят, за да подобрят живота си, но се страхуват – страхуват се от онова, което е вътре в тях, страхуват се от желанията си, от способностите си.
Сянката, която показва отблъскващото си лице във време на депресия, е наша част, която смятаме за малоценна. Опитваме се да я държим скрита, като някой деформиран по-малък брат, когото не искаме никой да вижда. През по-голямата част от времето се отърваваме от нея, като я проектираме навън, върху другите. Решаваме, че някой е двуличен, някой друг е самомнителен или че всички имигранти са мързеливи. Всичко това са наши измерения, които сме изтрили, така че да не се налага да се изправяме лице в лице с тях. Накрая обаче те ни липсват и отсъствието им осакатява личността ни.
Защо сме толкова уплашени от сянката си? Дали не е поради неуспеха на красивите ни блянове за слава и съвършенство? Дали не е защото разбираме, че онова, което винаги сме хулили в другите, е част и от нас? Когато чудесният ни Аз-образ се разпадне, цялата личност се свлича в безперспективността. Откриваме, че не сме идеални. Разбираме, че нашата гледна точка е относителна, а не абсолютна. Осъзнаваме дълбоките си вътрешни потребности: потребността ни от другите, от любов, от привързаност и разбиране. Псевдо-независимостта ни тогава отстъпва място на болезнено осъзнаване на крайната зависимост. Когато разберем, че никой не ни дължи нищо, че не сме невинни жертви, а сме отговорни за това, което ни се случва, ставаме отговорни и да се опитаме да постигнем възможното от бляновете си. Осъзнаването на сянката ни бележи края на невъзможния блян на магическия, доброжелателен свят, в който всичките ни желания могат да се изпълнят, без това да ни струва живота.
„Сериозно загазили“
Старите алхимици твърдят, че основната суровина, от която се нуждаят за работата си по трансформацията, е веществото, което всеки презира и тъпче. Някои илюстрации наистина ги изобразяват стоящи в тор. Тази тор има психологическо значение: алхимиците не са търсели толкова обикновеното злато, колкото философското злато, което е продукт на себеизследването. Работата по трансформирането на вътрешното ни Аз следователно започва тогава, когато сме „дълбоко в лайната“.
Тази реалност е илюстрирана от един от сънищата на Майкъл, хомосексуалиста, който беше обърнал агресията си срещу себе си, защото агресивният му баща алкохолик непрестанно го подценявал. Майкъл страдал от дълбоко отчаяние: когато бил по-млад, опитал на няколко пъти да се самоубие. Затова изобщо не бях учуден, когато ми разказа съня си:
„Бях в кухнята на родителите ми и спорех с майка ми. Внезапно в средата на пода зейна дупка и се оказах в мазето. Там видях маймуна, която очевидно много се забавляваше да си играе с две огромни купчини лайна. Бях отвратен. “
Цялата жизненост и удоволствие от живота на Майкъл бяха захвърлени в безсъзнателното: маймуната, играеща си с купчина изпражнения, представлява собствената му инстинктивна сянка, която винаги е отхвърлял. Маймуната изпъкваше в ярък контраст с безукорния външен вид и изискани маниери на Майкъл. Свръхвзискателното му его беше провокирало кризата.
Според мен този сън беше знак за него, защото основният материал за трансформацията – колкото и да е отблъскващ – присъстваше в него.
Роджър, мъжът, който беше сънувал тигър, ми разказа и друг сън:
„Имах лайна в гащите си. Бях с група хора и не можех да напусна, така че останах седнал да чакам с тях. Най-накрая реших да потърся тоалетна, където да се изчистя. Търсих навсякъде. Имаше няколко в различни порутени сгради, но нямаше седалка на нито една от тоалетните чинии. “
Кралят няма трон, на който да седне. Егото е било лишено от трон и Роджър, загубил удобната си позиция, сега се притеснява какво ще си помислят другите. Разрушените сгради, в които е трябвало да търси място, където да се облекчи и изчисти, представляват миналото му, старите части на личността му. Те са частите, които той някога е изоставил, за да се върне сега към тяхното примитивно, нецивилизовано състояние. Тези сгради са първите погледи на Роджър към земята на сянката: миналото, което е оставил зад гърба си, и възможностите, които никога не е изследвал. Сградите в плачевното си състояние символизират задния двор или задната стая на личността, както и непоправимото разстройство, което толкова усилено се опитваме да скрием. Именно там обаче душата върши своята работа – затънала във фекалии и разложение, разрушаваща старите елементи, за да ги трансформира в нещо ново.“
ВЪТРЕШЕН БАЛАНС
„Съсипаното его“
Астрофизикът Хъбърт Рийвс каза в едно скорошно интервю, че все още не сме осъзнали каква огромна катастрофа се крие във факта, че най-накрая сме овладели природата. Вече няма нищо, което да ни се противопоставя. Ние обаче трябва да имаме нещо, което да противостои на волята ни, нещо, което не се подчинява на желанията ни. Иначе ще полудеем.
Вярвам обаче, че болестта все още си остава като нещо, което не се подчинява на желанията ни. Тя е ценна, защото не я създаваме нарочно – тя е невъзможен за потискане рефлекс на най- дълбоката ни природа. По подобен начин болестта на околната среда ни напомня физическите закони, които не можем да потъпкваме безнаказано. Болестите са прояви на другост, на обективното съществуване на света и на психиката.
Основният елемент в сънищата на Майкъл и Роджър е неволевото поведение. Майкъл неочаквано се оказва заобиколен от изпражнения в мазето на къщата на родителите си, а Роджър е загубил контрол върху сфинктера си. Тези неволеви действия символизират автономните действия на психиката. Осъзнаването на автономията на безсъзнателното е изкълчващо преживяване: след това ние не можем да продължаваме да поддържаме илюзията за властта, която е толкова свидна на егото ни.
Депресията ще продължава, докато егото се е хванало здраво за претенциите си за абсолютен контрол и избягва да се споразумее с вътрешния си партньор. Човек трябва да разбере депресията си – тя недвусмислено показва, че силите вътре в него са разбунени; те изпращат съобщение на корабния капитан, че макар да плава съобразно звездите -външно приетите идеали, – не се отнася правилно с екипажа си. Психиката изисква демокрация.
„За секунда“
В нашия свят живеем все по-бързо: правим всичко за секунда. Колко дълго човек или цивилизация може да продължава обаче, въртейки се лудо по този начин? Отговорът е очевиден в замаяността и световъртежа, преживявани от нарастващ брой хора, страдащи от депресия. Психологията се опитва да редуцира симптомите на психичното заболяване до набор от личностни, субективни фактори. Те фактически осигуряват обективната информация за здравословното състояние, или по-точно за състоянието на болест на цялата ни цивилизация. Психичната болест е барометърът на нашето общество. Тя ни конфронтира с обективно равновесие, интелигентност над и отвъд индивидуалното ни разбиране за силите, които действат в света ни.
Явленията депресия и психична болест са извън контрола ни. Те ни напомнят, че не сме единствените господари в дома си. Трябва да признаем тяхната роля в спасяването ни от нереален свят, в който всичко е в собствената ни представа. За да станем реални като индивиди, трябва да започнем да слушаме реалността на онова, което е различно от нас. Признавайки субстанцията и интелигентността на онова, което е около нас и в нас, придобиваме субстанция и реалност. Казах по-рано, че бащите играят фундаментална роля в психологическото структуриране на детето. Пречейки на сина си да отреагира кръвосмесителното си желание, той позволява да се развие малоценността му и блокира сливането на егото му с безсъзнателното. Депресията изпълнява идентична функция. Като фрустрира способността му да действа, конфронтира човека с вътрешните му процеси. Днес древните ритуали са станали интернализирани. Тъй като бащите ни липсват, трябва да покрием себе си с пепелта на депресията, за да преживеем прераждането.“
И тук предлагам два начина за откриване на тази вътрешна динамика. Единият е свързан с аудио сесиите „Детето и родът в мен“. Повече за тях – тук.
А другият е цялостният процес „Любовта с нашите родители“, за който можеш да прочетеш тук.
=====================================================================