Депресията според призмата на канадския психоаналитик – Ги Корно.
Момчета горещо Ви препоръчвам книгата на г-н Корно – „Отсъстващи бащи, изгубени синове. По следите на изгубената мъжка идентичност“.
Този текст е част от нея и съм сигурен, че всеки един от Вас ще намери изгубените парченца от пъзела на душата си и ще започне едно ново и цялостно преоткриване на личността Ви.
Притно четене
„Глад на инициация.“
Инициацията отваря вратата към света. В днешното общество отсъствието на бащата е отразено в липсата на тези ритуали, целящи подпомагането на младия мъж да направи прехода от юношеството към зрялата възраст. В резултат на това ставането мъж днес включва всякакви болезнени изкривявания, които обикновено не признаваме като част от процеса на инициация. Съвременните ритуали при прехода от един статус в друг са безсъзнателни: те се простират от злополуките до депресиите. Както традиционните инициатори обаче, и те разрушават пасивните ни идеали и ни помагат да приемем нещата, от които се страхуваме или ненавиждаме.
Как злополуките, разводите, язвите и банкрутите допринасят за мъжката инициация?
В повечето случаи мъжете решават да преминат анализа в резултат от някакво драматично събитие в живота си. Един мъж току-що беше изхвърлен от жена си: тя искаше развод, а той се притесняваше, че ще загуби къщата – или ума си. Друг беше претърпял две автомобилни злополуки в рамките на една седмица. Трети получил язва вследствие претоварване в работата. Един събрат беше принуден да банкрутира, друг е шокиран да открие, че е загубил сексуалната си жизненост.
Жените се консултират с аналитик, защото чувстват, че нещо не е наред отвътре, но мъжете – вечните герои, които винаги мислят, че могат да се оправят и сами, се подлагат на анализа само когато преживеят тотално преобръщане на съдбата. Когато кризата е достигнала апогея си и всичко се разпада, най-накрая реагират. Често тайничко се надяват, че терапията ще им позволи да се възстановят, без да ги кара да си задават въпроси за себе си. Закарват психиката си в гараж, очаквайки аналитикът да я поправи, без да им излезе много скъпо или болезнено. Тази тяхна нагласа обикновено означава, че на аналитика ще отнеме много време да ги накара да осъзнаят, че сами са играли определена роля в собственото си нещастие, а фактически може и безсъзнателно да са го желали. При по-щателен анализ злополуките им често се оказват начини да сложат край на удълженото си юношество. Тези различни форми на нещастие – или осакатяване — изразяват безсъзнателен глад за инициация. Ролята на терапията е да даде смисъл на мъжкото страдание като един вид иницииращо преживяване1.
Безсъзнателният глад за инициация на един мъж
Нека се върнем и разгледаме по-подробно случая на Джулиън.
Джулиън дойде на консултации при мен след раждането на първото си дете – син, с когото беше много горд. На 30 години, изключително приятен и очарователен човек, той имаше добро образование и възпитани маниери. Беше женен за жена на неговата възраст, учила в същата област като него. Съзнавайки потребностите на съвременната двойка, той с готовност разделяше домакинската работа с нея.
Джулиън избягал от буржоазното си европейско семейство в началото на 20-те си години, като имигрирал в Квебек. Ненавиждал баща си, който бил изключително авторитарен и често отсъствал по работа. Майка му била зависима, депресивна жена, която използвала сина си като довереник за своето нещастие и чувствата си по отношение на любовните истории на мъжа си.
Съпругата на Джулиън — компетентна и съревнователно настроена жена, получавала повече договори от него и това го карало да се чувства унизен. Бил тормозен от садистични сексуални фантазии, в които в мазето на къщата оковавал жени във вериги. В първия сън, който ми разказа, се виждал да седи до леглото на жена си — тя била мъртва! Независимо от това той настояваше, че бракът им е в добра форма.
В течение на следващите няколко месеца той все по-силно се чувстваше изоставен; чувството му се засилваше от факта, че жена му се посвещаваше изцяло на сина им. Когато фрустрацията му стана нетърпима, Джулиън започна да има буйни изблици на ярост. Първо чупеше и разрушаваше неща, които бяха негова собственост, например любима картина или полица за книги. После започна да чупи вещи в кухнята. Започнаха прости размени на обиди с жена му, но много скоро се стигна до неизбежното – на няколко пъти той я удари и заплаши да убие себе си и сина им. В крайна сметка двойката се раздели.
Безпомощно наблюдавах отстрани тази ескалация на насилието. Откъде идваха внезапните атаки на ярост и защо, имайки най-добрите намерения на света, Джулиън беше неспособен да ги контролира? Той беше скъсал отношенията с баща си и бе изпълнявал ролята на личния довереник на майка си – беше станал затворник на майчиния свят. Не можеше да търпи мисълта, че неговата жена/майка може да обича някой друг освен него.
Водиха съдебно дело, за да се реши въпросът за родителските права над детето. Искайки изключителни родителски права, съпругата преувеличаваше станалото и описваше Джулиън пред съда като патологично агресивен мъж, който неизбежно ще „зарази“ и детето си. В действителност той се радваше на отлично взаимоотношение с него. Тъй като се страхуваше да не го „етикетират“ като бияч на жена си, първият му рефлекс беше въобще да не казва на адвоката си за актовете си на насилие. Смятах това мълчание за неприемливо и противоречащо на всички правила на анализата и му го казах открито – и може би доста бащински. По мое мнение, ако продължаваше да мълчи, за да запази репутацията си, той никога нямаше да преодолее чувството си на вина и можеше да му се наложи да живее с тази психологическа инвалидност до края на дните си. Посъветвах го да каже цялата истина – той трябваше да поеме отговорност за онова, което е направил, дори и ако това означаваше да потъва в земята от срам.
Унижението на Джулиън при признаването на срамната истина послужи като символно осакатяване, което му позволи да се освободи от юношеството. Беше принуден да признае, че не е само учтивият млад мъж, на когото всички се възхищават – беше виновен, беше удрял жена си. Както обаче се оказа впоследствие, след като направи проучване, потвърдило отличното му взаимоотношение със сина му, съдът разпореди съвместни родителски права над детето.
По същото време Джулиън започна да учи право. Мислех, че постъпването в юридическия факултет беше отлична идея за него, защото щеше да му позволи да удовлетворява потребността си от власт по начини, различни от насилието. Освен това правото символно го приближаваше до света на ненавистния му баща. Юридическото обучение изисква огромна самодисциплина и упоритост, защото конкуренцията е неимоверно жестока и Джулиън беше прекалено зает, за да обръща внимание на депресивните си настроения и еротичните си фантазии. Освен това имаше много по-малко време да се впуска в безкрайни и често хапливи телефонни разговори с бившата си съпруга.
Този преход към света на бащата беше изключително благотворен за Джулиън. Той премина през тежък период на усамотение, по време на който започна да осъзнава и да приема истинските си потребности независимо от границите, наложени му от емоционалните му потребности. Например при избора на нова партньорка той трябваше да помни, че е ужасно уязвим и уплашен от посегателства. Намери сили да завърши обучението си и да развие удовлетворяващо взаимоотношение с нова жена. Прекарването на време със сина му стана за него източник на дълбоко спокойствие независимо от тежките задължения по полагането на грижи за детето. Конфронтацията му с правото му помогна да се освободи от юношеството и да се научи да чувства собствените си истински потребности.
На какво може да ни научи усамотението
Важно е да се отбележи как самоналоженото усамотение на Джулиън се оказа формиращо преживяване. В това отношение аналитикът Джеръм Бърнстейн поддържа тезата, че освен ако мъжът не развие способността да живее сам и да си изгради гнездо, не може да живее с жена, без да я превърне в своя майка, т.е. да зависи от нея в майчин смисъл. Психологически мъжът има нужда да чувства, че притежава вътрешен дом. Иначе ще изисква от партньорките си да му го осигурят.
От гледна точка на културата живеем в екстравертирано общество, в което има малко място за усамотението и мълчанието. Непрекъснато се тъпчем с разговори, филми, театър, радио, видео или телевизия. Вечно загрижени за нещо важно, сме станали културни и политически булимици, устройвайки си „гуляи“ с информация и забавления. Лапаме всичко, което е на разположение, така че да не се налага да оставаме сами със себе си.
Много от моите пациенти са неспособни да прекарат няколко часа сами, без да изпаднат в депресия. Един от тях сподели, че прекарването на един ден сам в провинцията за него се е превърнато в абсолютно героичен акт. Тези мъже са уплашени от усамотението и мълчанието, които заплашват зависимостта им – не искат да бъдат „отбити“, страхуват се да не паднат в нищото. Усамотението обаче може да е поучително. Човек може да открие ресурси в себе си, които преди това не е съзнавал. Усамотението инициира, в смисъл че налага на човека да се конфронтира и да преодолее собственото си нещастие. Средновековните монаси твърдели, че оставането сами в килията ги е учело на всичко, което е трябвало да знаят.
„Треската на Мария“
Нека ви дам втори пример за това, как личната криза може да стане инициираща. Той е взет от собствения ми живот. През 1974 г. след няколко години работа в професионален театър реших да се върна в училище и да получа образование като аналитик. Тогава имах сън, който дълбоко ме впечатли. Нарекох го „Сънят за Мария“ и той беше следният:
„Бях в училище, където живеех и учех. Редях се на опашка с други студенти. Точно излизах от лекция и трябваше да имаме писмен изпит. Всички носехме морскосини блейзери и сиви панталони. Внезапно, без никаква причина, офейках от групата и се шмугнах през страничната врата. Всичко навън беше черно като нощ и във въздуха се носеше дъх на лудешка възбуда. Скоро се озовах в дълбините на земята, на дъното на огромни пукнатини, които оформяха безкрайни коридори през скалата. Носех фенерче и водех рота от мъже. Вървяхме бързо, сякаш имаше спешен случай. Атмосферата беше като на революция. Когато срещахме друга група мъже, всеки крещеше „Мария ”, сякаш беше някаква парола. Внезапно се оказах сам на входа на добре осветена галерия. През нея течеше малко поточе и възрастна жена наливаше вода за Мария, която лежеше на земята. Мария беше болна, съсипана от висока температура. Наведох се над нея и когато станах, имах лицето на Рудолфо Валентино.”
Бях развълнуван от енергията и трогателната простота на съня. Той ме накара да осъзная болния си женствен компонент: моята анима имаше треска. Точно когато се канех да се впусна в трудна университетска програма, тя сигнализираше протеста си срещу моите типично мъжки идеали, които не оставяха място за женственото. Можех да вляза в контакт с Мария само след като избягам от традиционните мъжки ценности, асоциирани с училищата- пансиони.
Сънят ме впечатли, но не ме накара да променя плановете си: продължих с учението. Две години по-късно, в края на първата ми година в Юнговия институт в Цюрих, тежко се разболях. Треската на Мария прие формата на язвен колит – остро възпаление на червата. Това е хронично заболяване, изискващо медикаментозно лечение цял живот, а освен това посочва и сериозен риск от рак на колона1. По онова време отдавна бях забравил съня за Мария. Болестта ми продължаваше да се възпламенява винаги когато бях в период на голям стрес. Една атака през есента на 1985 г. продължи пет месеца, по време на които губех кръв по няколко пъти на ден. Бях развил съпротивителни сили срещу медикаментите и състоянието ми сериозно се влошаваше. Изпаднах в паника.
Внезапно разбрах, че никога няма да мога да победя болестта си. За да оздравея, трябваше да приема заболяването като вътрешен господар, или в този случай – вътрешна господарка. Трябваше да пречупя ума си пред него, да се подчиня на всяка цена дори ако това означаваше да се откажа от почетната си професия. Лежейки сам с кървяща диария, чувствайки се безнадежден и съсипан, реших да започна да слушам треската си. Трябваше да има някакъв скрит смисъл – някакво божество се спотайваше в навъсения бунт на вътрешностите ми. Трябваше да се предам пред физическото си тяло. Този ден изоставих фалшивата идея, че тялото ми е отделна цялост от останалата част от мен; най-накрая осъзнах, че то не е просто звяр, който ми тежи, или машина без душа.
Болестта ме накара да се възползвам от генетичното си наследство, фундаменталната истина на хилядите години еволюция, която мога да игнорирам само на собствен риск. Научих, че хората първоначално са яли черупкови плодове, листа, корени, сурово жито и плодове и че тези храни са най-лесни за асимилиране от организма. Чрез собственото си тяло преоткрих историята на еволюцията на вида. Телата ни са продукт на прогресивна адаптация и не могат да се дисоциират от своята екологична ниша.
Възстановяването ми след осем години на здравословни проблеми, които ме бяха оставили пожълтял, слаб и анемичен, беше изумително. След неколкоседмична диета на естествени храни, спрях да губя кръв, а няколко месеца по-късно вече не вземах никакви хапчета. Това беше второ раждане. Преоткрих жизнеността и радостта от живота, които не бях изпитвал от детството си. Прекарал толкова много време в опити да смажа бунта на тялото си и напълно убеден, че ще съм болен през остатъка от живота си, сега се чувствах така, сякаш съм се въздигнал от мъртвите.
Когато сте изстрадали похабяваща болест като тази, възстановяването на здравето ви е неописуемо преживяване. Скачате в живота с цялото си същество: всеки миг е ценен. Идеята за смъртта става положително присъствие, стимулант за пълноценен живот и оползотворяване на всяка секунда. Болестта ме върна към живот. Ако не бях толкова болен, никога нямаше да позная това чувство — това физическо, телесно усещане на енергично и ентусиазирано ангажиране в съществуването. Чувствах, че да си жив е благословия: същностната цел на присъствието ни на земята е да оценяваме подаръка на живота и да го празнуваме.“
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Ако връзката с твоя баща е била недобра, ако той е бил лисваща фигура – физически и емоционално в твоето семейство, ако таиш негативни емоции към семейството си – научи повече как можеш да започнеш да си помагаш за това, чрез аудио сесиите „Детето и родът в мен“ – тук.
Ако искаш да разбереш в по-голяма дълбочина тази вътрешна динамика, може да погледнеш трaнсформиращия процес
– „Любовта с нашите родители и лечение на вътрешното ни дете“ – тук.
Научи повече за процесът и във видеото.
=====================================================================
Ако тази статия е била полезна за теб, можеш да я споделиш с приятелите си в социалните мрежи.
Нека достигне и помага на повече хора.
Използвай бутоните под заглавната снимка.
Благодаря ти. <3
Прочети още: